Още от момента, в който се роди, миниатюрното беззащитно бебе е ЧОВЕК. Никога не постъпвай с едно дете по начин,  по който не би постъпил с възрастен човек.

 И най-малкото новородено бебе притежава усет за достойнство. Проблемите възникват когато той е накърнен у родителя.

Детето разбира много добре от деня, в който се роди.  Въпросът е дали говориш на неговия език.

Детето не ми е длъжно с нищо – то не е избрало нито живота, нито братята и естрите си, нито родителите си. Аз съм му длъжна с всичко– аз съм избрала да го родя, избрала съм баща му и съм родила братята и сестрите му.

Детето не е длъжно да ме разбира или обича (т.е. да се грижи за мен и моите нужди!!!) – аз съм избрала да демонстрирам това към него.

 Детето не е длъжно да ми даде приятелството си – ако го искам, трябва да го спечеля.

 Аз не искам от детето си да бъде умно, добро, силно или каквото и да е. Eдинственото, което искам, го искам от себе си: то да бъде обгрижено физически, емоционално и духовно.

 Ако моето дете не ме уважава, значи не съм заслужила това уважение. 

 Урокът по уважение, който детето получава, е уважението,  което му демонстрирам аз – към себе си, към него, към околните.

 Когато между двама има свада, виновен е винаги по-знаещият и по-силният – т.е. ако се карат дете и родител – вторият.

 Не можеш да накараш детето да спре, но можеш да накараш себе си да се движиш.

 Когато не знаеш какво да кажеш или направиш с детето, по-добре мълчи или кажи (вкл. пред него) “не знам”.

 Когато не разбираш детето, не предприемай, а учи. 

Научи се от детето преди да си започнал да го учиш.

Причината родителите да не разбират децата си, е че са забравили, че са били деца.

Моето дете ще стигне по-далеч, ще може и знае повече и ще обича по-добре от мен. Това е радостта и смисъла на родителството.

Моето дете притежава в себе си всичко, което му  е необходимо,  за да порасне и достигне потенциала си.

Потенциалът на моето дете е голям, неочакван и нов. 

Моето дете е от следващо поколение. Аз съм от предишно.

Моето дете е шансът ми да се докосна до бъдещето, затова трябва да слушам внимателно!

 Моето дете разпознава много добре кога го манипулират, унижават или нараняват по друг начин. Тогава то казва думичката “не” (поне докато не научи, че възрастните не разбират от дума). А ако не може още да говори – реве.

 Моето дете има бистър, ясен и неподправен усет за живота.

 Собствените интуиция и разум на моето дете ще са най-добрият му партньор в живота. 

 Не мога да науча детето си на нещо, което аз не знам. Не мога да науча детето си на нещо, което аз не правя.

 Не мога да изисквам от детето си – мога само да му дам. Това е цялата и най-голяма родителска привилегия.

 Лично моето дете ще ми покаже най-добре от какво има нужда.

 Моето дете не ми принадлежи – аз принадлежа на моето дете.

 Аз не съм началник, възпитател или собственик на моето дете. Аз съм негов служител.

 Думата дисциплина произлиза от латинския корен discere, който означава “уча”.

 Ученето и насилието са взаимно изключващи се.

 Всяка злоупотреба с временното родителско превъзходство – физическо, интелектуално и др. – е насилие

 Прилагането на насилие е демонстрация на озлобено, ожесточено безсилие.

 Всяко насилие уронва детското чувство за стойност и човешко достойнство.

Накърняването на чувството за човешко достойнство накърнява личната способност за проява на всички други видове човечност.

 Чувството за достойнство указва интуитивните вътрешни граници на личността. Систематичното накърняване на достойнството, набедено като “възпитание”, води до загуба на части от себе си, сравнима с последователна ампутация на части от човешката личност. 

 Страхът от наказание не възпитава достойни хора. Достоен може да бъде само този, у когото не присъства страх.

 Моето дете е най-добрият провокатор на моя растеж.

 Моите слабости могат да се превърнат в силните страни в живота на моето дете, ако му позволя да ги победи в мен.

 Моето дете ми показва най-прекия път към автентичната ми личност.

 Успехите на моите деца са техни собствени; проблемите им може и да са моя грешка.

 Целта на родителството е да доведе детето дотам, където вече няма нито  дете, нито нужда от родител.

 Развитието и ученето са като слънцето и водата за едно дете. Стига някой да не му ги отрови.

 Детето ми има нужда от: сигурност (дом, закрила, безопасност) за да започне да  расте, и несигурност ( риск, болка и усилие) за да порасне.

Моята роля е да му осигуря първото и да не препречвам второто.

Емоциите и духът се нуждаят от храна не по-малко, отколкото тялото. За да порасте, детето има нужда от добра храна.

Ако редовно съм яла прясно месо, не мога да не разпозная мършата. Ако едно дете е получило здравословна любов в детството си, то ще усеща мириса на развалената.

 Ако преча на детето ми да се държи детински, когато е дете, то няма да може да се държи като възрастен, когато порасне. 

 Докато детето расте, трябва да съм готова на почти всякакви промени.
Единственото, което трябва да запазя неизменно, е взаимното ни доверие.

 Най-добрият подарък, който един родител може да даде на едно дете,  е да му вярва от деня, в който то се роди.

Свободата възпитава отговорност.
Доверието възпитава честност.
Уважението възпитава самочувствие.
Любовта култивира сила. 

Не мога да науча децата си на съвършенство, защото тази материя ми е чужда.

Гаяне Минасян, 2005 г.