Съществуват някои основни принципи, които се следват в законотворчеството с цел да се гарантира правовата държава, демократичните принципи и гражданските свободи: конституционализъм, народен суверенитет, равенство пред закона, презумпция за невинност, преди всичко недей да вредиш и негативно законодателство.

 

Конституционализъм

Конституционализмът е идеята, че правомощията на публичната власт имат определени граници, която тя не може да преминава. Вследствие на това гражданите са сигурни, че държавата ограничава действията си и не навлиза в частната сфера на индивидуалния живот. До голяма степен легитимността на властта в демократичните държави зависи от това дали тя спазва конституционно определените ѝ правомощия. Конституцията на България постановява, че възпитанието и грижата за децата попадат в частната, а не публична сфера. Те са отговорност на родителите и личността, а не на държавните органи. Според конституцията държавните органи трябва да оказват подкрепа на родителите, но без да снемат техните права и отговорности.

Народен суверенитет – това е конституционният принцип, че властта произтича от народа. Легитимният суверен в правовата държава са гражданите. Исторически съществуват някои критерии за ограничаване достъпа до суверена: цензове – имуществен и образователен; възраст (18 години за България, 25 за Гърция и др.); психическо състояние (за дееспособни се признават само лицата в нормално психическо здраве); съдебен статус (извън корпуса на суверена остават и тези, които изтърпяват ефективно наказание “лишаване от свобода”). С други думи, семейството е суверен и ако държавата ще регулира семейните отношения, моделът за регулация трябва да е ангажиран със случаите, в които на гражданите легитимно е отнет статуса на суверен. Тя не може да предписва позитивни норми за отглеждане, възпитание и образование на суверена в лицето на родителите и семейството, защото така подменя максимата, че властта произтича от народа с презумпцията, че тя произтича от държавата.

 

Равенство пред закона

 

Тъй като към законопроекта няма мотиви за създаването му, за нас остава да гадаем причините, които са го провокирали. Една такава причина, към която насочват както текстовете, така и множество коментари на авторите на закона, е да се повлияе на определени малцинства. От една страна, ако държавата цели да прави политика за малцинствата, то най-лошият начин за това е като създаде закон, който включва всички останали. От друга страна принципът за равенство пред закона изключва възможността в правовата държава да се правят закони и политики за малцинства.

 

Презумпция за невинност

 

Отново от коментари на създателите на закона научаваме, че те целят превантивна намеса в семействата, с цел да се избегне голям спектър проблеми с децата – като се започне от насилие и се стигне чак до лошо възпитание. Превантивната намеса предполага, че вече не е необходимо наличие на престъпен акт, а само намерение за такъв. Според закона дете може да бъде отнето насилствено от родителите му и предадено за осиновяване, ако се прецени, че това е в най-добрия му интерес, а той се определя въз основа на „опасността или вредата, която … има вероятност да му бъде причинена.” Това е равносилно на презумпция за виновност. Ето защо ролята на закона не е и не може да бъде превантивна. Превантивната дейност е прерогатив на културата, науката, НПО, неформалните общности и други инициативи на гражданското общество. В нашата страна инициативността в тези области започва да се пробужда след като десетилетия наред е била напълно отнета. Нека не снемаме от агентите на гражданското общество отговорността, тъкмо когато започват да я поемат.

 

Преди всичко недей да вредиш

 

От коментари на създателите и поддръжниците на закона научаваме, че ако благодарение на превантивната намеса стане грешка и бъде отнето дете от семейство без да е имало престъпно поведение, такова семейство няма за какво да се притеснява, защото щяло да се обърне към органите на съда и проблемът ще бъде разрешен. Къде по-важно е да се спаси някое насилвано дете, възкликват те. Като оставим настрана това прехвърляне с лека ръка на тежестта на доказателството от обвинителя към обвинения, трябва да обърнем внимание, че проектозаконът не се въвежда в страна, в която досега не е имало закон срещу насилието над деца. Та то винаги е било инкриминирано. След като при наличието на законова уредба, осъждаща вече доказано извършено насилие над деца, държавата не го санкционира, какво оправдава разширяването на правомощията й да се намесва по начин, допускащ възможност за произвол над невинни граждани? Съществува отдавна установен принцип за намеса в спешни случаи, който е и част от хипократовата клетва – преди всичко недей да вредиш. Когато съществува някакъв проблем, но намесата носи риск от вреда, е по-добре да сгрешиш, като не се намесиш, отколкото да сгрешиш, като се намесиш, утежнявайки още повече проблема. Травмата, която се нанася на дете, насилствено и неоснователно отделено от родителите му, е точно толкова престъпна, както тази, нанесена от лицата, които малтретират деца. Тя може да остане за цял живот, да не говорим за негативните последствия, които това събитие може да има за цялото семейство.

 

Негативно законодателство

 

Разликата между негативното и позитивното законодателство е оста, по която върви разделението между либералната и тоталитарната държава, между свободата и терора, между инициативата и робството. Негативното законодателство определя какво не може да се прави и санкционира единствено извършителя на забраненото, като всичко друго е позволено. Позитивното законодателство определя какво трябва да се прави и санкционира всеки, който не го прави, като всичко друго е забранено. Негативното законодателство налага забрани, а позитивното – предписания. Проектозаконът за детето е идеален пример за позитивно законодателство, спускащо предписания за задължителните форма на образование, медицински грижи и дори възпитание. Не случайно по думите на създателите му той цели „да възпитава” гражданите; да ги учи, формулирайки начина, по който да се отнасят към децата и налагайки им по-напредничава култура. Приема се, че по силата на това, че са държавни служители, социалните служби са носители на някакъв висш морал, което им позволява да отсъждат от неговата дистанция относно делата на назадничавата класа от родители, носители на подлежащия на отмиране морал. Фактът обаче е, че в България липсва култура за ненасилствено решаване на конфликти и позитивни отношения – и това не случайно е отразено и в самия законопроект, който ще решава конфликта между родители и деца чрез негативна мярка: санкции или задължителни консултации. Културата за ненасилствено решаване на конфликти никога не прибягва до държавата, за да постигне целите си – позитивизъм няма как да бъде изграждан от агент, който се дефинира не чрез друго, а чрез легитимното упражняване на насилие.

 

 

Всяка диктатура е била установявана с уговорката, че ще реши някакъв неотложен социален проблем, като за целта наруши изброените по-горе принципи. Сериозността на този проблем – да се гарантира националната сигурност, да се реши икономическата криза, да се спасят… децата от насилие – се считала за основание да се нарушат тези принципи. След като веднъж се установи обаче, диктатурата не само не решава проблема, а и продължава да поглъща все повече свободи, разширявайки ненаситно обхвата на своята „компетентност”. Днес, след няколко глътки свобода, пред България отново се отваря възможност да се върне към сигурното, добре познато робство. Тя обаче има следното предимство: за нея изкушението на тоталната държава не е ново и непознато, както за много други държави, които не са я преживяли. Да се надяваме, че ние поне сме си научили урока. Да се надяваме, че сме научили, както казва Бенджамин Франклин, че тези, които са готови да се лишат от свободата си, за да си гарантират някаква сигурност, не заслужават нито едното, нито другото. Всеки знае какво е противоположното на свободата: робството. Какво обаче е противоположното на сигурността? Опасността ли? Не; нейната противоположност е личната отговорност.

автор: Гаяне Минасян