1. „Детето поради физическата и умствената си незрялост се нуждае от специални гаранции и грижи.” – преамбюл

Една от основните характеристики на детето е неговата зависимост и уязвимост. То не може да оценява критично информацията или намеренията; то не e способно на истински свободен, т.е. достатъчно информиран избор. То не е независим субект по отношение на своите отговорности, следователно не може да е такъв и по отношение на своите права. В този смисъл то не може да се ползва от универсални свободи, а от специални гаранции. Те целят детето да достигне зрялост, за да може да упражнява съзнателно и отговорно универсалните права и свободи.

2. „За пълното и хармонично развитие на личността на детето то трябва да расте в семейна среда.”- преамбюл

Специалните гаранции и грижи за детето се изразяват в индивидуалното му обгрижване и закрила от страна на неговото семейство. Детето се нуждае от специални гаранции, тъй като отговорностите, а следователно и правата му не са самостоятелни, а са споделени с тези на неговите родители. Говорейки за права, не трябва да забравяме, че те са понятие от политическите науки, а не от психологията. Те целят да дефинират легитимната намеса на държавната власт в живота на гражданите, а не участието на родителите в живота на децата. Терминологията на правата не е нито уместна, нито градивна, когато се прилага в областта на междучовешките отношения. Родителите не властват над детето, а се грижат за него. Те не търсят права, а правят жертви – и учат и него на същото. Хората, които искат да поддържат близост, не се борят за справедливост, а дават прошка. Те не упражняват надзор, а гласуват доверие. Всичко това отграничава сферата на личните отношения от сферата на обществените такива и тази граница не бива да се прескача.

Изваждането на детето извън семейството му, камо ли по идеологически причини (каквито са „най-добрия му интерес” и „позитивното му възпитание” в нашия Проект за Закон за детето, за разлика от единствено основателните причини за такава стъпка, упоменати в Конвенцията, а именно “малтретиране или изоставяне на детето от родителите, или когато родителите живеят разделени и трябва да се вземе решение относно местоживеенето на детето”) е по същество насилие на държавата над детето и нарушава специалните му права с претенцията, че му гарантира някакви универсални такива, които то не е способно да упражнява. Така на практика държавата го лишава от закрила. Ето защо след като в ал.1, Чл. 14 Конвенцията казва, че зачита правото на детето на свобода на мисълта, съвестта и религията, в ал. 2 незабавно продължава:

3.  Държавите – страни по Конвенцията, зачитат правата и задълженията на родителите или в зависимост от случая на законните настойници да осигурят ръководството на детето при упражняването на това негово право по начин, съответствуващ на развитието на способностите на детето.

Конвенцията излага този принцип в изричния Чл. 5:

Държавите – страни по Конвенцията, зачитат отговорностите, правата и задълженията на родителите или в зависимост от случая на членовете на по-голямото семейство или общност, както предвиждат местните обичаи, на законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за детето, да осигуряват по начин, съответствуващ на развитието на способностите на детето, подходящи насоки и ръководство в упражняването от него на правата, признати в тази Конвенция.

С други думи, Конвенцията формулира права, но родителите са тези, които преценяват как да учат детето да ги упражнява. За да закриля детето, държавата трябва да зачита правото и задължението на родителите да ръководят детето при упражняването на неговите права. Това означава да го отглеждат и възпитават според личните си убеждения, както и да формират неговия мироглед. Държавата, която иска да закриля детето, трябва да осигури на родителите възможността да практикуват свободно правото си на избор във възпитанието, грижите и образованието на техните деца. Държавата не може да предписва, задължава или санкционира пряко или косвено родителите за конкретен образователен, възпитателен или здравен избор, който са направили във връзка с отглеждането на своите деца.

4. Родителите или според случая законните настойници носят първостепенна отговорност за отглеждането и развитието на детето.  Висшите интереси на детето са тяхна основна грижа. – Чл.18,1

От всичко, изброено дотук, става ясно, че не държавата е тази, която да се грижи приоритетно за висшите интереси на детето. Нейната роля е „да оказва подходяща помощ на родителите и законните настойници”, за да могат те да се грижат за тях. С други думи, държавата трябва да гарантира правата и свободите на родителите, за да могат те оптимално да изпълняват своите отговорности към детето. Когато държавата ограничава правата и свободите на родителите, тя на практика им пречи да изпълняват пълноценно своите отговорности по грижите за детето и по този начин вместо да го закриля, нанася вреда на детето.

5. С цел гарантиране и закрила на правата, изложени в тази Конвенция, държавите-страни по нея оказват подходяща помощ на родителите и законните настойници при осъществяване на тяхната отговорност по отглеждане на децата и осигуряват създаването на институции, служби и услуги в областта на грижите за децата.- Чл.18,2

С други думи, държавните институции в областта на грижата на децата не заместват, а подпомагат родителите. Никоя помощ не може да има задължителен характер.

Нашата държава обаче разбира помощта и подкрепата по друг начин – като репресии, глоби, наказания, доноси, терор. Или както бе наречен проектозаконът – „Закон за притеснение на родителите”. Авторите именно на този закон са така ревностните радетели за „позитивното възпитание” на децата. Затова и са толкова амбицирани да накажат родителите, които не са достатъчно позитивни – защото така ще ги направят по-позитивни. От постановките на закона става ясно, че авторите му изобщо не познават този, позитивния подход.

6. 2.  Родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето.

3.  Държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. – Чл. 27

След като гарантира правата на родителите, държавата, желаеща да закриля детето, би трябвало да предостави на семейството възможност да ползва материална помощ, за да запази неговата цялост в ситуация на риск и по този начин да осигури средата, необходима за оптималното развитие на детето. Нашите чиновници обаче четат този текст по-различно – съществуват нагласи когато някое семейство е материално затруднено, да им се отнеме детето. За да се настани къде?! В по-богато семейство?! !!! Конвенцията изрично упоменава, че държавата трябва да закриля детето без да дискриминира родителите му на базата на материалното им състояние!

7. Държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. – Чл.2,1

. . .

Родителите са хората, които имат най-голям интерес от добруването на детето. Тяхната грижа, за разлика от тази на държавните служби, не приключва, когато то навърши административно определената възраст, квалифицираща го да получава държавна помощ. Те остават негови родители и изнасят на свой гръб всички последствия от проблемите на неговото израстване, каквито и да са били те.

Кой може да защити детето най-добре? Този, който няма друг интерес, освен защитата му. Социалните служби, които се прехранват благодарение на проблемите му, не са в точно такава роля. Най-доброто за детето не е универсално понятие; в търсенето му не може да се следва абстрактна формулировка. Най-доброто е различно за всяко дете – напълно невъзможно е човек, който е страничен и не познава отблизо едно дете, да е способен да прецени какво е в най-добър интерес именно за него. Как можеш да помогнеш на някое дете, като прекъснеш връзката му с най-близките му хора? Детето обича и се надява на родителите си, независимо какви са те. То им вярва безусловно и това са устоите както на неговия свят, така и на психическото му здраве. Как може да му помогнеш, като внезапно го преместиш в непозната среда; като прекъснеш грубо приемствеността му с изграденото у него крехко светоусещане? Хората не са машини, които могат да бъдат поправяни като просто се извади една част и се замени с друга, по-нова. Грижата и закрилата за едно дете може да е само лична, последователна и уникална, а не институционализирана, непостоянна и стандартизирана – и именно това е причината за повсеместния провал на институционалната грижа за деца. Именно това е причината, поради която и нашата държава вече възприема курс за деинституционализация на децата, лишени от родителска грижа. По силата на каква логика тогава този нов Закон за детето иска да настани институциите в живота на децата, които не са лишени от родителски грижи, за да преценяват по-добре от родителите кое е в най-добър интерес за детето?!

Не трябва да се забравя, че правата са възникнали като концепция в контекста на отношенията между държавата и индивида, а не между самите индивиди. Концепцията е реакция на тоталитаризма, а не опит за дефиниция на междучовешките отношения. Човешките права са термин от политическите науки, а не от психологията и семейната динамика. В този смисъл е много порочен и изкривен опитът на нашите законотворци да формулират взаимоотношенията между детето и родителите му с политическа терминология, като по този начин противопоставят и отчуждават двете страни. Разрухата и проблемите в семейния живот днес се дължат до голяма степен на навлизането именно на този пропаганден език и подход в личните отношения.

Детето наистина има права и те са свързани с начина, по който държавата третира него и семейството му. Неговите и на родителите му права, имащи пряко отношение към израстването му, са свързани с неприкосновеността на семейството и свободата на избор в областта на образованието, възпитанието, здравните грижи. Това са областите, от които държавата трябва да се отдръпне, ако иска да демонстрира истинската си грижа за правата на българското дете.

автор: Гаяне Минасян