Този текст трябва да отговори на въпроса може ли детето да бъде разглеждано като “автономен правен субект” в контекста на правата на детето. 

      Правосубектността представлява сложно социално юридическо качество, което се изгражда от три съставки, три качества – правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. Те в своята връзка, взаимодействие и взаимопреплитане изразяват правосубектността като цяло.

        Правоспособността е социално-юридическо качество, което се изразява в абстрактната, принципната възможност лицето да бъде носител на юридически права и задължения.
         Правоспособността е основното и най-важно качество в рамките на правосубектността, доколкото преди всичко то отваря вратите към правното пространство и дава възможност субектът да се конституира като носител на юридически права и задължения. Заедно с това то в най-голяма степен може да се определи като социално качество, тъй като се предопределя преди всичко от фактори, които се разполагат вън от правото (икономически, политически, духовни). Това обстоятелство предопределя сложния и драматичен път в развитието на правоспособността от древността до наши дни.
          Дееспособността представлява социално-юридическо качество, което се изразява във възможността субектът на правото да формира правнорелевантна воля и да може сам със своите лични действия да реализира принадлежащите му юридически права и задължения.
          Правото регулира най-важните и значими обществени отношения, в него се залагат основни ценности на обществото. Затова и възможността да се осъществи ефективно правно поведение посредством собствени поведенчески актове правото непременно следва да обвърже с възможността човекът да действа достатъчно разумно в правната сфера. Затова, когато се решава въпросът за дееспособността, към субекта на правото се предпоставя изискването за необходима степен на зрялост и душевно здраве.
По принцип измеренията на тази необходима степен на душевна зрялост се свързва с наличието едновременно на две изисквания към субекта на правото – в познавателен и във волеви план. В познавателен план субектът трябва да е натрупал достатъчно социално-психологически качества, за да разбира свойството и значението на своите постъпки и правните последици от тях, а във волеви план – той трябва да може да ръководи своето поведение.
Доколкото правото е адресирано до всеки и във връзка с това за всеки трябва да стане достатъчно ясно кога той може да действа активно в правното пространство, законодателят доразвива по-нататък своята идея за това кога ще бъде налице необходимата степен на душевна зрялост с очертаните й по-горе измерения в познавателен и волеви план, като обвързва настъпването на дееспособността с навършването на определена възрастова граница и заедно с това с липсата на определени психически заболявания.
Що се отнася до първата предпоставка – навършването на определена възрастова граница, – в този случай законодателят, като познава естествените закономерности на биологическата и социална еволюция на човешкият индивид, презюмира, че с навършването на съответните години човешкият индивид е натрупал вече достатъчно социално-психологически и волеви качества, опит и познания, за да може да действа като зряла човешка личност в правното пространство.
    По отношение на второто условие – липсата на определени психически заболявания – следва да се има предвид, че не всяко психическо отклонение ще доведе до лишаване или ограничаване на дееспособността, а само онова, което накърнява възможностите на субекта на правото да разбира свойството и значението на своите постъпки и да ръководи своето поведение.
Така очертани, правоспособността и дееспособността са твърде различни правни качества в рамките на правосубектността. Правоспособността по своята дълбока правна природа е абстрактно правно качество, абстрактна възможност да се притежават юридически права и задължения, предпоставена само и единствено от наличието на жизнеспособен човешки индивид като такъв. Признаването на дееспособността обаче е обвързано с наличието на редица други условия, което вече я превръща в своеобразен елемент на фактически състав от правомерни юридически действия. Затова правоспособността въобще не подлежи на доказване, тя се предоставя на човешкия индивид веднъж завинаги от момента на неговото раждане и се осмисля като иманентно негово правно качество. А дееспособността винаги подлежи на доказване.

В българското право въпросите за правоспособността и дееспособността са решени в Закона за лицата и семейството, забележи- закон от 1949 година.

ЗАКОН за лицата и семейството
Обн., ДВ, бр. 182 от 9.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г., попр., бр. 193 от 22.08.1949 г., изм. и доп., Изв., бр. 12 от 9.02.1951 г., изм., бр. 12 от 8.02.1952 г., бр. 92 от 7.11.1952 г., бр. 15 от 20.02.1953 г., попр., бр. 16 от 24.02.1953 г., изм. и доп., бр. 89 от 6.11.1953 г., бр. 90 от 8.11.1955 г., бр. 90 от 9.11.1956 г., бр. 50 от 23.06.1961 г., изм., ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г., в сила от 23.05.1968 г., изм. и доп., бр. 36 от 8.05.1979 г., изм., бр. 41 от 28.05.1985 г., бр. 46 от 16.06.1989 г., бр. 20 от 9.03.1990 г., доп., бр. 15 от 18.02.1994 г., изм., бр. 67 от 27.07.1999 г., бр. 81 от 6.10.2000 г., в сила от 1.01.2001 г., бр. 120 от 29.12.2002 г.

ФИЗИЧЕСКИ ЛИЦА
1. Всяко лице, от момента на раждането си, придобива способността да бъде носител на права и задължения.
2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават.
3. Лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни.
Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители – родители или настойници.
4. Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни.
Те извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.

Тъй като децата не са напълно дееспособни до навършване на пълнолетие, твърдението, че те са автономни правни субекти е евфемизъм за намерението на държавата да упражнява права и да извършва правни действия от тяхно име, присвоявайки си правото на родителите (гарантирано от КООНПД, чл 5) да осигуряват ръководство на децата в упражняването на техните права в съответствие със степента на тяхното развитие. Твърдението, че детето е автономен правен субект потъпква правото му да бъде представлявано в правните си действия именно от своите родители.

Автор: Виолета Борисова