Във връзка с обявения от МОН “Отворен форум за нов закон за училищното образование“, НМР се отзовава на отправената покана.
Призоваваме гражданите – учители и родители – да се включат, като изпратят това предложение от свое име на МОН, на [email protected] или за улеснение – чрез натискане на този бутон

Предложение
Относно “обществена дискусия по основни въпроси за нов закон за училищно образование” инициирана от МОН

Уважаема г-жо Министър,

Във връзка с инициираната от Вас анкета и заявеното желание да съберете и обобщите въпроси от обществена значимост относно образованието се обръщаме към Вас и обществеността със следното отворено писмо.

Анкетата – чрез избора на въпросите и ограничението на възможните отговори – структурира образователната система изцяло в рамките на познатата досега парадигма. НМР смята, че има нужда от преформулиране на някои ключови аспекти на разбирането за образованието и неговото управление. Новата, реформирана образователна парадигма трябва не да затваря системата в поредния „идеален” вариант, даващ общ за всички отговор на проблемите, а, наред с оптимизирането ѝ, да отвори съществуващата в момента система за постоянно търсене и развитие – какъвто е дълбокият смисъл на ученето през целия живот, афиширано като една от целите на политиките на МОН. Възможностите за подобно развитие трябва да бъдат гарантирани извън рамките на базисната, утвърдена от МОН система, която да играе ролята на спасителна мрежа, на гарант за равен достъп, на един вид „стока от основна необходимост” в образователната сфера. Ето защо, като един от агентите на свободното гражданско общество, НМР предлага по-долу своите допълнителни отговори, излизащи извън „позволените” в анкетата опции.

– Първият, вторият, петият, шестият и седмият въпроси и предложените варианти за отговор показват, че според плануваната от МОН реформа концепцията за образованието продължава да бъде единствено функция на времето, прекарано в училищно обучение. Няма индикации за изоставяне на централизираното определяне на профила на образователните институции, към които учениците да “се насочват”. Няма индикации за изоставяне на идеята за намиране на метод и система, подходящи за оценяването и напредъка на всички по еднакъв начин. На основата на това, разбираемо е, че сред възможните отговори липсва такъв, който да дава избор на самия ученик, въпреки че доказано успешните форми на образование по света дават възможност профилът и продължителността на обучението, както и полагането на изпити и проверката на нивото да зависят от желанието, нуждите и възможностите на ученика, определени от самия него в сътрудничество с неговите учители.

– Четвъртият, осмият, деветият и десетият въпроси и възможните им отговори показват, че плануваната реформа няма да остави на образователната общност никакви въпроси за самостоятелно (и плуралистично) решаване. Каквито и да е образователни услуги трябва да може да се откриват от всеки, който има интерес от това. Атестирането трябва да има възможност да се извършва не само от администрираните от МОН институции, а по избор и от професионалната общност и само ако някой от тази общност има нужда от него, а не задължително. Образователните институции трябва да имат възможност да решават дали сами да избират директорите си и сами да определят тяхната мандатност, или да делегират тази отговорност на министерско ниво. Кариерното развитие също трябва да е функция на автономията на образователните институции. От анкетата напълно отсъства въпросът дали най-накрая да не се даде субсидията за образование, полагаща се на всеки един ученик, независимо от вида и формата на образование, които е избрал.

– Третият и единадесетият въпроси заслужават специален коментар. Въпросът за занималните разкрива печално упоритото убеждение, че свободното упражняване на граждански права може да бъде отменяно “по целесъобразност”. Отглеждането, възпитанието и образованието са неотменими граждански права; упражняването на гражданските права не може да бъде на разрешителен режим. А въпросът за наказанията разкрива, че в разбиранията на Министерството няма и сянка от идеята, че ученикът (трябва да) е активен субект на собственото си образование, и че проблемите с дисциплината са функция на отсъствието на тази фундаментална предпоставка за образованието. “Задълженията на ученика” не са свободно поети и срещу тях няма поети абсолютно никакви насрещни задължения (например за зачитане на елементарното човешко достойнство на ученика, за гарантиране на участие във вземането на решенията за собственото му образование, за зачитане на мнението му по всички въпроси, които го касаят). Отношението към учениците изключително като към обекти на обучително въздействие е унизително нарушение на човешките и гражданските им права, което напълно естествено ражда съпротива. Търсенето на решение на този проблем (нарушението на права) в борбата с последствията, причинени от него (липсата на дисциплина) чрез наказания за жертвите на проблема е подход, типичен за тоталитарните системи, към които несъмнено принадлежи и българското образование, управлявано от МОН.

Въпросите от анкетата и предложените отговори показват привързаност към мислене, което търси чрез училищната система универсален образователен модел, който трябва да бъде настроен (или реформиран) така, че да може към него да се адаптират всички ученици. Съвременното образователно виждане обаче е, че образователните услуги трябва да се адаптират към нуждите и възможностите на всеки. Добрите постижения по целия свят и у нас включват учене, структурирано около ученика (вместо около учебника), отговорност на образователните общности да определят съдържанието и формите на образованието (училищна автономия и плурализъм на формите на образование), и в основата на това стои разбирането, че образованието е гражданско право и затова целеполагането в него трябва да е индивидуално, а не масово (или институционално). Не само в България, но и в целия свят между образование и училищно обучение вече няма знак за равенство. Това са едни от най-важните въпроси, които вече от дълго време се поставят и обсъждат от гражданското общество по много начини и без участието на образователната администрация. Настоящата анкета обаче показва пълно игнориране на актуалните процеси в областта на образованието. Това е един от многото индикатори (наред с имитацията на демократичен диалог и вечното търсене на “обществен консенсус”, който да оправдае отсъствието на плурализъм), че приоритет на МОН е не реформата, а запазването на статуквото.

За да има демократично взаимодействие с гражданското общество за промяна в образованието, министерството трябва да се откаже от претенцията да определя кои са проблемите и техните решения, както и да определя посоката на развитие на образованието. Това са естествени функции на образователната общност. А държавата, в лицето на министерството, би трябвало да изпълнява конституционното си задължение да подпомага образованието (във всичките му възможни форми, плод на плуралистично и свободно развитие) и да гарантира равен достъп на всички до образование (във всичките му възможни форми, свободно определяни и избирани от учещите се).

Ние смятаме, че един добър закон за образованието не трябва да определя как да се прави образование, а кой взима решенията в образованието, в съответствие с конституционно гарантираните свобода на развитието на образованието и свобода на гражданите да осигуряват образование на децата си според собствените си убеждения. За целта е нужно министерството, отговарящо за образованието да се разтовари от неприсъщите му отговорности – да определя формите и съдържанието на образованието. Тези отговорности по право принадлежат на участниците в образователния процес (учители, ученици и родители). Така, чрез установяване на плурализъм, ще бъде поставено началото на края на тежката криза, в която се намира българското образование.