Министерството на труда и социалната политика представи за обществено обсъждане проект за нов Закон за детето. Той постановява, че правата на децата ще бъдат защитавани от държавата пряко, а не както беше досега, непряко, при безусловното (освен в случаи на отнемане на родителски права) представителство на детето от неговите родители. Дали това, обаче, ще е в най-добрите интереси на детето или го излага на още по-голям риск?

Каква е досегашната практика на държавата по отношение възпитанието и грижата за детето? Благодарение на работата на неправителствени организации и загрижени граждани, разбрахме какво става с децата в социалните домове – те биват малтретирани, изнасилвани, пренебрегвани, умират от глад, от напълно лечими болести или насилие. За периода 2005-2009 г. от 8091 деца, поверени на нейните грижи, държавата е убила 505, което я прави най-големият масов убиец на деца в България. До днес държавата нито е проговорила за това, нито е наказала когото и да било.
А какво се случва с децата в държавното училище – другата основна държавна институция, в която държавата се занимава с деца? То претърпява тревожен провал в ролята си на пример, образовател и възпитател на децата. Нещо повече, то няма почти никакъв контрол върху това, което се случва там – ежедневно насилие, тормоз и дори случаи на убийства. Днес училищната институция не може да гарантира живота, камо ли образованието, здравето и социализацията на децата, които държавата принуждава да я посещават. Тя се нуждае от сериозно преосмисляне, а не от безапелационно увеличаване на влиянието си върху живота на младите с предложения за целодневен престой и задължително предучилищно образование и образование за сексуално и репродуктивно здраве от 4 г. за всички деца.
И в този ситуация, Министерството на труда и социалната политика предложи своя проект за Закон за детето (ПЗД). Основната логика в него е, че не родителят, а държавата представлява детето, тъй като, за разлика от сега действащата постановка в Семейния кодекс, в ПЗД детето се извежда като самостоятелен правен субект, прескачайки представителството на родителя. Държавата си присвоява правото да съветва правно, медицински, сексуално и психологически децата на всякаква възраст без знанието на техните родители и да отнема деца от семейството по преценката на социалните служби, а не на съдебните органи, при това на множество основания, които не се ограничават до малтретиране и изоставяне. Това на практика означава, че дееспособността на родителите бива априори ограничена и им се вменява частично запрещение по отношение на упражняването на родителските им права, или с други думи, предполага се непълната им дееспособност.
С новия ПЗД настоящата власт демонстрира ясно, че се възприема като носител на нов морал, с който да замени стария, отживял такъв, като си служи със средствата на насилието. На сцената на историята за пореден път се появиха новатори-визионери, които гледат на държавната власт като на панацея и средство за налагане на културна революция. Това противоречи на всякакво здравомислещо политологическо разбиране за ограниченията на властта – именно като средство за гарантиране обществения ред и свободите на гражданите.
Велина Тодорова, една от авторките на законопроекта, недвусмислено заявява, че за децата в риск досегашното законодателство предлага достатъчно механизми за защита – целта на новия ПЗД е да „отвори законодателството към всички деца, независимо дали имат някакви проблеми.” По думите както на Велина Тодорова, така и на Елена Кременлиева, а дори и на Георги Богданов от неправителствената Национална мрежа за децата, законът цели именно да възпитава у родителите нова култура. Родителите трябва да бъдат възпитавани от държавата, но що се отнася до възпитанието на собствените им деца, възпитанието става мръсна дума. Надя Шабани (доскорошен председател на Държавната агенция за закрила на детето!) представя закона, като казва, че той изключва думата възпитание и, съгласно новата идеология, я заменя с думата подкрепа. Тоест, отчита се, че децата вече нямат нужда от ръководство от страна на родителя (правото на възпитание, гарантирано им от Конвенцията за правата на детето, както и от българската Конституция и Семейния кодекс), а само от подкрепа. В съчетание с гаранцията, която законът дава на детето за закрила от „въвличането му в религиозни, синдикални и политически дейности” (сякаш те са престъпни), той на практика отнема до голяма степен възможността на родителите да споделят живота и убежденията си с децата си. За сметка на това, обаче, според проектозакона, държавните институции се ангажират да осигурят правото на детето да „формира свободно възгледите си”, като му предоставят без знанието на родителите цялата необходима за целта информация по тяхна преценка. Според криворазбрания краен неолиберализъм на днешните ни управляващи, възпитанието на децата от страна на родителите е отживелица, атрибут на патриархалността, която подлежи на законово санкциониране – не случайно то се споменава в проектозакона само четири пъти и то като повод за санкции.
Велина Тодорова заявява, че по този закон родителите вече нямат права, а само задължения (а според член първи на Закона именно той регулира правата на родителите), следователно, те остават без никакви права. За самостоятелното упражняване на права от страна на децата пък, според нея, сякаш не е необходима зрялост – какво тогава става с техните отговорности, които те не могат да поемат? Запитана дали ще могат децата да съдят родителите си, Тодорова възкликва: „Защо не? Та какво различава децата от нас, възрастните!” Наистина какво ли?! На всички родители се отнема правото да възпитават децата в ценности, тъй като има голяма вероятност те да не са достатъчно компетентни – защото, както официално заяви и омбудсманът Пенчев, преобръщайки надолу с главата цялата логика на правораздаването: „никъде няма законово предположение, че родителите са добри.” Тук презумпцията за невинност бива заменена с презумпция за виновност. Компетентността на родителите подлежи на оценяване от държавата, защото тя априори се счита за по-компетентна да възпита децата правилно и в „интерес на тяхното развитие”. Не случайно авторите превръщат закона едва ли не в труд по педагогика и психология, формулирайки в него единствения, най-добър начин за родителска грижа – позитивното родителство. Този текст е израз на несъкрушимото убеждение на чиновника, че може да впише и регулира целия живот в административни разпоредби; че може да разпише безличен процедурен ред за човешките взаимоотношения и то за най-съкровените – тези между родител и дете.
Тази идеология за всемогъществото на държавата е отразена и в новия проектозакон за образованието, с който държавата претендира, че вече не само ще образова децата, но и ще ги отглежда, възпитава и социализира, при това по възможност целодневно – от 3 до 16 години минимум. Интересно защо тук думата „възпитание” не е заменена с думата „подкрепа”? Ако ценностите, възпитанието или грижите на родителите не съвпадат с чиновническия идеал, то тогава, както казва Диана Вакарелска, представителка на УНИЦЕФ, „ние ще дадем децата им на тези, които се грижат за тях най-добре – това казва законът!”. Ето как недвусмислено и от първо лице формулира целта на закона тази представителка на чуждестранна организация – узаконяване трафика на деца, стига да е с добри намерения!
Според проучване на Transparency International за миналата година, България е най-корумпираната страна в Европа. Досега тя не бе имала пълна власт над децата. С този проектозакон децата ще се превърнат в поредния ресурс в ръцете на доказано корумпирани чиновници, върху който държавата да практикува необузданите си практики на произвол. Проектозаконът за детето дава широк простор за такъв произвол, тъй като е в разрез с основни принципи на правовата държава и документи за човешките права.
Един от принципите на правовата държава е конституционализмът – идеята, че правомощията на публичната власт имат определени граници, които тя не може да преминава. Вследствие на това гражданите са сигурни, че държавата ограничава действията си и не навлиза в частната сфера на индивидуалния живот. До голяма степен легитимността на властта в демократичните държави зависи от това дали тя спазва конституционно определените й правомощия. Конституцията на България постановява, че „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата”. Възпитанието и грижата за децата попадат в частната, а не в публична сфера. Те са отговорност на личността, а не на държавните органи. Според конституцията, държавните органи трябва да оказват подкрепа на родителите, но без да снемат техните права и отговорности.
Друг нарушен от проектозакона принцип е принципът на суверенитета – това е конституционният принцип, че властта произтича от народа. Легитимният суверен в правовата държава са гражданите. Исторически съществуват някои критерии за ограничаване достъпа до суверена: цензове – имуществен и образователен; възраст (18 години за България, 25 за Гърция и др.); психическо състояние (за дееспособни се признават само лицата в нормално психическо здраве); съдебен статус (извън корпуса на суверена остават и тези, които изтърпяват ефективно наказание “лишаване от свобода”). С други думи, гражданите са суверен и ако държавата ще регулира семейните отношения, моделът за регулация трябва да е ангажиран със случаите, в които на гражданите легитимно е отнет статусът на суверен. Тя не може да предписва позитивни норми за отглеждане, възпитание и образование на суверена в лицето на родителите и семейството, защото така подменя максимата, че властта произтича от народа с презумпцията, че тя произтича от държавата.
Проектозаконът сериозно противоречи и на Конвенцията на ООН за правата на детето (КПД), според която дете може да бъде отделено от родителите си единствено в случай на малтретиране. Според проектозакона, обаче, детето може да бъде отнето, ако родителите му не го възпитават достатъчно добре или в неговия най-добър интерес, според нашенските чиновници. В чл. 5, обаче, КООНПД задължава „Държавите – страни по Конвенцията, да зачитат отговорностите, правата и задълженията на родителите … да осигуряват … подходящи насоки и ръководство в упражняването от него на правата, признати в тази Конвенция.” Според КООНПД, правата на децата са отговорност на родителите! Ръководството и възпитанието тук не са нито мръсна дума, нито държавно предписание, а личен избор на свободния индивид. С други думи, Конвенцията формулира правата на детето, без да ги противопоставя на родителите в някакъв акт на псевдо еманципация.
За да закриля детето, държавата трябва първо: да зачита правото и задължението на родителите да ръководят детето при упражняването на неговите права; второ: да налага ефективно и неизбирателно законодателните санкции, когато е налице престъпно поведение спрямо всички граждани – както възрастни, така и деца. Възпитанието е отговорност, израз на свободна воля, лични отношения и убеждения на свободния индивид в демократичната държава, а не административна процедура, следваща тоталитарни чиновнически стандарти.

Държавата, която иска да закриля детето, трябва да осигури на родителите възможността да практикуват свободно правото си на избор във възпитанието, грижите и образованието на техните деца. Държавата не може да предписва, задължава или санкционира пряко или косвено родителите за конкретен образователен, възпитателен или здравен избор, който са направили във връзка с отглеждането на своите деца, при положение, че не е налице престъпно поведение.
Гаяне Минасян – в-к Култура, 20 април 2012 г.