За промянатаВъпроси и отговориЗапис от 2014 г.Запис от 2016 г.

Aко едно дете мрази да ходи на училище, къде е проблемът – у детето или в системата? Този въпрос не стои пред системата на образованието – тя не се интересува от човешкото същество като личност. Тя е организирана като фабрика, в която децата са разделени на партиди по възраст, сякаш единственият признак, който има значение за отношението към детето, е неговата „дата на производство“.

Матрицата на традиционното образование разчита на контрола, принудата и стандартизацията, пренебрегвайки индивидуалния, личен аспект на процеса на образование. Оказва се обаче, че ученето се случва единствено извън тази матрица. Може би това е обяснението защо резултатите от образованието непрекъснато се влошават и не се повлияват нито от наливането на повече пари, нито от засилването на контрола в системата.

Може би най-голямото предизвикателство, с което се сблъскваме, е упоритият навик да управляваме дейността на детето в най-дребни детайли – да казваме на ученика какво и как да прави. Оценяваме го според неговите грешки, а не според постиженията му. Имаме много малък опит в дейности, в които всеки сам взима решения. Но ако погледнем на ученето като на резултат от самоорганизация, ако позволим на образователния процес да се самоуправлява, ще видим, че то възниква естествено. Не трябва да караме детето да учи, а да го оставим да учи.

Затова, въпреки че днес навсякъде по света се правят реформи в образователната система, това не е достатъчно. Реформата вече не върши работа, безсмислено е да смазваме счупена машина. Това, от което имаме нужда в момента, не е еволюция на образованието, а революция в образованието.

Училището трябва да е отворено пространство, с отворени врати към общността. Конфликтите и ситуациите в общността трябва да са част от училището, за да се превърне то в образователен център, в който всеки може да се учи от всекиго. Така няма да има възрастови и други бариери, които да ни разделят, а само преживявания, които ни сближават. Училището не трябва въобще да има граници, нашата мечта е цял един квартал или град да бъдат училище. В едно наистина демократично образование децата сами решават какво да учат, а родителите са свободни да участват в тези решения и в образованието на децата си; учителите сами избират подхода си във всяка класна стая, във всяко училище, според всяко дете.

Само така може да сме сигурни, че образованието отговаря на нуждите на всеки човек, семейство и оттам – на общността. Ето защо няма рецепта за най-добро училище, няма един метод за всички. Има толкова модели, колкото е разнообразен свободният и независим човешки опит.

Какво означава “свободно развитие” на образованието?

Чл. 23 на нашата Конституция гласи: “Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага.” Свободното развитие означава гаранции за това, че образованието, в качеството му на основно право, може да се упражнява и извън зоната на държавната регулация, точно както не съществува държавна регулация на развитието на изкуствата или пък държавен стандарт за свободата на словото.

Не трябва ли всички да се съобразяват с едни норми, за да има гаранция, че децата ще получат добро образование?

Нормите действат като ограничител на нежеланото поведение, а не като катализатор на желаното развитие. Когато всичко се подчини на норми, развитието спира и се преобръща в деградация. Развитието винаги се осъществява по периферията на нормираната зона, а не в нейния център. Гаранцията за добро образование е наличието на любопитство и увереността в свободата за иновации. Коректив е връзката на образованието с реалността, а не наличието на ограничител в лицето на административни норми.

Но нали образованието в България е задължително?

Това е популярна заблуда, основана на грешно цитиране на чл. 53 (2) от Конституцията: “(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.” Има смесване на “обучение” и “образование”. Каква е разликата? Училищното обучение е един метод за обучение, образованието е основно право. Докато можеш да задължиш някого да се обучава (да бъде обект на образователно въздействие), не можеш да насилиш никого да се образова (да бъде активен субект на образованието си). По подобен начин, ако дадем пример с друго основно право – свободата на словото – можеш насила да накараш някого да мълчи (да бъде обект на въздействието на цензура), но не можеш да го накараш насила да говори свободно (да бъде активен субект на правото си). Задължително може да е само ограничението на едно право, не упражняването му.

Не трябва ли държавата да контролира образованието на децата, защото те не могат да упражняват правото си на образование самостоятелно?

Децата не могат да упражняват повечето си права самостоятелно, но те имат законен представител, който взима решенията относно техните права – това са техните родители или настойници. Точно както родителите взимат решение как да се лекува, да се храни и облича детето, докато то постепенно добива способност само да отговаря за тези решения. Образованието не прави изключение от това правило. Държавата има точно толкова основание да контролира образованието на децата, колкото и да контролира с какво се хранят, как са облечени или как се лекуват.

След като държавата плаща за образованието на всички деца, няма ли тя право да контролира образованието им?

Държавата не плаща, а преразпределя ресурс, отнет от всички данъкоплатци, към една част от обществото. Обстоятелството, че преразпределя (понеже е задължена за това по закон), не означава, че може да определя как да се харчи преразпределеното – точно както обстоятелството, че държавата изплаща пенсии или разходи за лечение, не означава, че може да определя как пенсионерите да си харчат пенсиите или болните да се лекуват.

Чрез безплатното и задължително училищно обучение държавата гарантира правото на образование за всички!

Точно колкото държавата би гарантирала свободата на словото, ако е монополен собственик на медиите. Всъщност допреди 24 години беше точно така, но днес никой не твърди, че тогава свободата на словото е била гарантирана по този начин.

Защо твърдите, че държавата има монопол върху образованието и че той е незаконен?

Защото в момента всяка образователна форма е подчинена на разрешителен режим от държавата. Тя упражнява контрол както на входа на образованието (различните образователни форми – училища, детски градини), така и на изхода – сертифициращите системи (тестове, матури, свидетелства за завършена степен). Свободното развитие на образованието изисква плурализъм на входа и на изхода на образованието, като родителите, професионалната общност и университетите сами отсяват качественото от некачественото. За разлика от това в момента държавата сама оценява себе си и образователната услуга, която предлага на принудителните си „клиенти“.

Монополът на държавата в образованието е незаконен и защото в Конституцията, чл. 18 (4) изрично се споменават областите, в които тя може да има монопол, а образованието не е една от тях. Освен това образованието е едно от основните човешки права (чл. 53(1)) и като такова не подлежи на регулация, точно както и останалите човешки права – свободата на словото, мисълта или религията например. Друго основно човешко право е свободата на сдружаването (чл.44(1)). В този смисъл когато гражданите се сдружават, за да установят организация за образованието на своите деца, те упражняват две свои основни права, които не могат да са обект на контрол от страна на държавата. Както според собствената ни Конституция (чл. 47 (1)), така и според редица международни конвенции, по които България е страна, отговорността за образованието на децата, както и за упражняването от тяхна страна на останалите основни човешки права, се носи от родителите, а не от държавата:

– Чл. 14,3 от Европейската Харта за правата на човека, според която родителите имат право да образоват децата си според своите философски, религиозни и педагогически убеждения.

– Протокол 1, чл. 2 от Европейската конвенция за правата на човека, който гарантира, че държавата уважава правото на родителите да дават образование на децата си съгласно своите религиозни и философски възгледи.

– Чл. 26, ал.3 от Всеобщата декларация за правата на човека, според който „Родителите имат право, с приоритет, да избират вида образование, което да получат техните деца.“

– Чл.18 (4) от Международния пакт за политическите и граждански права – “Държавите – страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите или на законните настойници, да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения.

Съгласно принципа за народния суверенитет, държавата не може да издава задължителни предписания за поведението на гражданите, житейския им избор и начина, по който са избрали да отглеждат, възпитават и образоват децата си, при положение, че те не са изгубили статута си на суверен вследствие на престъпно поведение.

 

Запис от срещата – 20 видеоклипа, в 4 плейлисти, обща продължителност 8 часа и 20 мин.

Първа плейлиста – Яков Хехт (138 мин)

  • За демократичното образование (Яков Хехт, Израел)
  • Въпроси и отговори с Яков Хехт и Лилиан Юхтерн
  • Въпроси и отговори с Яков Хехт и Лилиан Юхтерн (продължение)

Втора плейлиста – Самоуправление и демокрация в образованието (94 мин)

  • Правни основи на самоуправлението и ролята на държавата в образованието в съответствие с Конституцията (Гаяне Минасян, НМР)
  • Възможен модел за самоуправление в образованието (Румен Петров)
  • Свободното училище „Коменски“ в Дармщат (Лилиан Юхтерн, Германия)
  • Работилница с Лота Юхтерн и Киел Нейс (Германия)
  • Регулация и самоуправление в образованието – сравнение на Великобритания и България (Даниел Василев, ЕКИП)

Трета плейлиста – Иновативни решения в образованието (126 мин)

  • Свободно образование за софтуерни инженери (Светлин Наков, Софтуерен университет)
  • Фокус върху решенията (Леа Давчева)
  • u4ili6teto.bg (Емил Джасим)
  • Игровизация на образованието (Деси Бошнакова)
  • Khan Academy и новите образователни ресурси (Иван Господинов)
  • nauchi.me – социална мрежа за обмен на знания, умения и опит (Калоян Величков )

Четвърта плейлиста – Българският опит и идеи за бъдещето (144 мин)

  • Ролята на личния педагог / чартърното училище (Юрий Анджекарски)
  • Първи стъпки в демократичното образование в България (Деница Илчева)
  • Проектът „Направи училище“ и гражданското участие в развитието на образователни алтернативи (Анна Калинова)
  • Родителските кооперативи (Мария Трифонова)
  • Домашното образование (Иванка Ангелова)
  • Училище сред природата (Теодор Василев)